Една вечер, младо момиче на име Лия застана на брега. Тя бе чула историите, но никога не вярваше на легендите. Все пак нещо в душата ѝ я подтикна да дойде тук – сякаш реката я зовеше.
– Река, ако можеш да говориш, кажи ми: защо не намирам пътя си? – прошепна тя, докато хвърляше камък в бавно течащите води.
Вълните около камъка се завихриха, а гласът на реката се чу ясно:
– Пътят не е въпрос на намиране, а на създаване. Какво търсиш, Лия?
Тя се изненада, че реката знае името ѝ, но отговори:
– Търся смисъл. Търся себе си.
Реката запя – мелодията ѝ беше тиха и нежна, но думите ѝ прозвучаха ясно в ума на Лия:
– Във всяка капка от моите води се крие тайна. Аз не търся своя смисъл – аз го създавам, докато теча. Понякога бързам, понякога спирам. Но винаги съм тук, винаги се променям. Какво искаш да създадеш, Лия?
Момичето се замисли. То никога не беше мислило за живота си като за нещо, което може да твори. Думите на реката ѝ дадоха странна надежда.
– Искам да създам история, която да оставя след себе си.
– Тогава започни сега – каза реката. – Всяка дума, всяка мисъл, всяко действие е твоето начало. Не чакай да откриеш, а започни да дълбаеш своето корито, точно както аз дълбая земята.
Лия се усмихна. Водите на реката отразяваха лицето ѝ и тя за първи път не видя объркване, а решителност.
– Благодаря ти, река. Ще започна.
На следващия ден Лия седна и написа първите думи от своята история. Тя знаеше, че ще бъде трудно, но вече не се страхуваше – защото разбра, че пътят е нейно дело, а реката ще бъде винаги там, за да ѝ напомня какво е чула в онази вечер.
Много поучителен разказ .
ОтговорИзтриване