Шепотът на реката

Имаше едно място, което никой не помнеше как се е появило – древна река, която се виеше през гъсти гори и стръмни скали. Водите ѝ блестяха със странен сребрист оттенък, а вечер, когато мъглите се надигаха, се чуваше нежен шепот. Старите хора казваха, че реката е жива и говори с онези, които имат смелостта да ѝ зададат въпрос.

Една вечер, младо момиче на име Лия застана на брега. Тя бе чула историите, но никога не вярваше на легендите. Все пак нещо в душата ѝ я подтикна да дойде тук – сякаш реката я зовеше.

– Река, ако можеш да говориш, кажи ми: защо не намирам пътя си? – прошепна тя, докато хвърляше камък в бавно течащите води.

Вълните около камъка се завихриха, а гласът на реката се чу ясно:

Силата на нестинарката

В малко българско село, сгушено в подножието на Странджа, живееше млада жена на име Елена. Тя беше наследничка на древен род нестинари – пазители на огъня и древните тайни на природата. Баба ѝ, старата баба Станка, често разказваше истории за силата, която огънят разкрива на тези, които са готови да се свържат с него – не с подчинение, а с разбиране и уважение.

Елена винаги се бе чувствала различна. Когато за пръв път стъпи на жаравата като дете, тя не усети страх, нито болка. Огънят я обгръщаше като стар приятел, а в ушите ѝ сякаш отекваше древна мелодия – песен, която само тя можеше да чуе. Баба Станка я бе научила на тайната: как да слуша пулса на жаравата, да усеща кога въглените са готови, и как да се движи – не с насилие, а с лекота.

Селото се готвеше за големия празник. Тъпаните и гайдите вече отекваха в гората, където се събираха всички за нестинарския танц. Но този път Елена усещаше нещо необичайно – едно напрежение, което се прокрадваше в тихия шепот на вятъра. Баба Станка я извика до огнището в дома им.